Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.01 11:55 - Хеопсова пирамида
Автор: razlichnotopoznanie Категория: Други   
Прочетен: 208 Коментари: 1 Гласове:
2



В древните строежи в Египет, както и навсякъде по света, е използвана технология, непозната на днешните хора. И "ортодоксалните" учени, като не я познават, смучат от пръстите си всякакви наивни и абсурдни обяснения.
През 2019 г. посетих Египет и разгледах с интерес храмовете в Абу Симбел, Ком Омбо, Едфу и Луксор, както и Хеопсовата пирамида и Сфинкса в Гиза. Мнението си изразих в малка книжка "Египет. Между Абу Симбел и Гиза" (ISBN 978-619-162-693-9), а текстове от нея, свързани с Хеопсовата пирамида, публикувах в книжката "Как (не)е построена Хеопсовата пирамида", части от които ще публикувам в блога си.


Пред Хеопсовата пирамида гъмжеше от народ – стотици хора, дошли да видят първото от Седемте чудеса на света.
В началото, до входа на пирамидата, започва почти хоризонтален коридор, който бързо преминава в силно наклонено стълбище, по което свободно се разминават двама души, но за трети място няма. След доста изкачване се стига до зала с размери около 5 на 10 м и височина 5 м. Никъде не се виждат нито рисунки, нито йероглифи – за разлика от гробниците на фараоните в Долината на царете край Луксор – в тях стените и таваните са изцяло изписани – няма една педя свободно място. В единия край на залата има някакъв предмет, наречен от египтолозите „саркофаг“ - от тъмен (червен) гранит, широк и висок повече от метър, дълъг над 2 метра и с дебелина на стените около 10-15 см – тежащ, според мен, около 4 тона. Сега се опитвам да изкопча от паметта си размерите му, защото когато човек е вътре, го вълнуват други неща, а и осветлението е доста оскъдно. Как е попаднал в камерата този „саркофаг“ е мистерия, т.к. по стълбището е невъзможно да бъде пренесен. А и саркофаг ли е, наистина, или нещо друго? Много трудно (дори с неуважително отношение към мощите му) би могло да се пренесе тялото на фараона по тези стълби. От камерата тръгват два канала, свързващи я с атмосферата. Постъпващият през тях въздух – по-специално – кислородът в него, би бил пагубен за евентуално положената мумия. Египтяните не биха се погаврили така с тленните останки на фараона си.
Това, което видях с очите и ума си, затвърди у мен мнението, че ТАЗИ ПИРАМИДА НЕ Е СТРОЕНА ЗА ПОГРЕБЕНИЕ!


Древен Египет е най-развитата цивилизация за този период – ІІІ хилядолетие пр.Хр., както твърдят ортодоксалните египтолози. В технологично отношение това е времето на медната епоха – времето, в което хората тъкмо са „излезли“ от каменната ера и са познавали само медта от металите и все още са били много далече от производството на бронз (така наречената бронзова епоха) и още по-далеч от желязната епоха (в която се е обработвало желязо). Не са познавали и колелото. Нито повдигателните машини. И тук ортодоксалните египтолози всячески се опитват да докажат, че строителството на Хеопсовата пирамида е осъществено по „допотопен“ начин. Макар че, колко „допотопно“ да е едно строителство, при което е използвано числото π? А се твърди, че не са познавали окръжността!
За да се построи пирамидата, е нужно да се осъществят няколко етапа:
- Добив и обработка на каменните блокове;
- Транспортиране на блоковете;
- Монтаж на блоковете.
Анализът на различните етапи ще даде представа за (не)възможността да се осъществят по допотопната технология, описвана от ортодоксалните египтолози.

1. Добив и обработка на каменните блокове
Според египтолозите, работниците пробивали с медни „длета“ тесни дупки в скали – някои с размери над 10 м, в тях набивали дървени пръти и ги заливали с вода. От водата дървесината набъбвала, разширявала се и разцепвала огромните каменни блокове.
Тук тезата им „опира на камък“. Втората ѝ част – набиването на прътите, заливането им с вода и последващото им разширяване, е принципно възможно, но е абсолютно невъзможно относно изпълнението на първата част – пробиването на дупките. За да твърди това един човек, особено ако се смята за „специалист“, трябва или да е абсолютен профан и невежа, или да лъже. Медта е толкова мек материал, че с нея не може да се нанесе резка върху камъка от варовик, камо ли да се пробива дупка в него. Почти същото е да се пробва с нокътя на пръста, който по скалата на Моос е с твърдост 2-2.5. Медта е с твърдост 2.5-3, а варовика – с 3-4. А гранита е почти 2 пъти по-твърд от варовика – с твърдост 6-7 по същата скала. Да пробиваш камък с мед, при това отвори с дълбочина от няколко метра, е пълен абсурд. Приумица на египтолозите. РАЗБИРА СЕ, С „ДЛЕТО“ ОТ МЕД ТОВА ИЗОБЩО НЯМА КАК ДА СТАНЕ!

След като са „добили“ по този абсурден начин блоковете, е трябвало да им придадат правилна форма и да ги изгладят. А това, изглаждането, правили с парчета от същия камък – чукали с тях по блока и той ставал толкова правилен и гладък, че направо да завидят сегашните майстори каменоделци – те, сега, само с лазерна технология, могат да достигнат гладкостта на „чуканите“ камъни. И този, който е измислил тази „теория“, сигурно е бил или абсолютен невежа, или се е стремил да нагласи някаква, уж правдоподобна, теория. РАЗБИРА СЕ, С ЧУКАНЕ С КАМЪНИ ТОВА ИЗОБЩО НЯМА КАК ДА СТАНЕ!
Ръчното добиване на каменни блокове е стар метод, използван допреди 50-60 години - само с чук, едно малко длето и няколко клина – естествено, от закалена стомана. Майсторът застава пред двуметровата скала, оглежда я от всички страни, засмуква дим от цигарата си и започва да гали камъка. Когато е преценил къде е „дамара“, с малкото длетце прави няколко тесни нареза, подредени в права линия, след което започва да набива клиновете един по един в нарезите. След няколко удара камъкът изпращява и се разцепва на две. Гранитът е здрав материал, но се цепи добре – затова навремето е използван за направата на най-добрата пътна настилка – паваж. Отцепените блокове се цепят още няколко пъти, докато се получат бордюри с исканата ширина и дебелина, след което от тях се отцепват паветата. Сега добиването на каменни блокове от варовик и гранит се извършва с перфоратори, задвижвани със сгъстен въздух, бензин или електрически ток. Към тях се закрепва свредел – бургия, изработена от специална стомана, с дължина до 2-3 м, завършваща с диамантена глава. И, макар че, диамантът е с най-голямата твърдост от всички материали - 10 по скалата на Моос, главите бързо се амортизират при работа и често се подменят.
За да се изглади или полира плоскостта на камъка, са нужни „сериозни“ инструменти от легирани стомани и диамантени накрайници.

2. Транспортиране на блоковете
Да приемем, че все пак, макар и по този абсурден и невъзможен начин, каменните блокове са били „добити“. Както твърдят ортодоксалните египтолози, варовиковите блокове били добивани от кариери в Сакар, сравнително близо до пирамидата. Черния гранит, обаче, се добива в района на Асуан – на почти хиляда километра.
След като са били „добити“ каменните блокове, би трябвало те да бъдат транспортирани от кариерите до обекта – пирамидата. Транспортирането се е осъществявало по 2 начина - по „суша“ и по „вода“.

По суша са транспортирани варовиковите блокове от кариерите до строителната площадка, както и гранитните - от кариерите до лодка в река Нил, в района на Асуан и след това, от лодката, доплувала до района на Гиза, до пирамидата.
Както твърдят египтолозите, с дебели конопени въжета такелажници теглили камъните, поставени върху дървени трупи – лангони, според едни, или натоварени върху „гондоли“, според други, движещи се по/върху пясъка (защото „твърда земя“ там няма). Макар, че няма никакви надписи или рисунки, които да подсказват, че в строителството са били използвани лангони или гондоли. И за лангоните, и за направата на гондолите, е нужен дървен материал, а дървета в Египет няма – има много и различни видове палми, дървесината на които е рехава и влакнеста и без никаква здравина, а стеблата са грапави и не стават нито за лангони, нито за дъски за гондоли. Би трябвало да се доставят от чужбина, както сега се казва, дървени трупи – много трупи. А за нарязването на трупите на дъски трябват режещи инструменти, каквито в страната не е имало по онова време.
Но ортодоксалите пропускат да кажат как ще бъдат натоварени камъните върху тези гондоли – за да бъдат натоварени, трябва да бъдат повдигнати над нивото на лангоните или гондолата, но повдигателните машини по онова време не са били познати. А камъка, да бъде повдиган ръчно – дори само за да се подпъхне или извади въжето изпод него, е абсурдно и невъзможно – дори най-малкия блок от варовик, с размери 120х120х70 см, с обемно тегло 2.3-2.5 г/см3, тежи около 2.4 тона и може да бъде хванат от най-много 8 души – за повече няма място, където да се сместят, което значи, че на всеки от тях ще му се „пада“ да вдигне по 300 килограма! В онези години египтяните не познавали колелото, както твърдят самите египтолози. Но дървените трупи, по които би трябвало да транспортират блоковете, са с „кръгла форма“ – т.е., представляват окръжности, „колела“. Следователно, ако египтяните не са познавали колелото, значи не биха се „сетили“ да ползват търкалящи се лангони, или обратното – виждайки „силата“ на лангоните, биха се сетили да ги направят „по-къси“ – и да направят от тях и „колела“. Друг е въпросът, че под въздействието на теглото на камъка трупите биха затънали в пясъка и не биха се въртели, а с това не биха изпълнявали ролята на лангони. Нека сега си представим как потните роби дърпат конопеното въже – хтртомата, както се казваше преди време. Принципно са възможни 2 варианта:
- когато блока (или гондолата) е завързан в центъра с едно въже, дърпано от всичките работници;
- когато блока (или гондолата) е вързан в центъра с различни въжета, дърпани от няколко групи работници.
При първия вариант силата f, с която работниците дърпат камъка, е равна на F - сбора от силите, с които всеки от тях дърпа въжето. Та, за 2.4-тонен блок, за да теглят тази хортома с диаметър около 36 мм, например, са нужни поне 48 души, всеки от които, хванал се за въжето, да дърпа със сила 50 килограма (490 нютона), макар че тогава, май, хората са били по-дребни отколкото сега и не биха могли да приложат такава сила, но да приемем че са го можели. Ако ги наредим тези 48 човека в „индийска нишка“ един зад друг – по метър на човек, хортомата би била дълга поне 48 метра, със собствено тегло повече от 36 кг. За облицовъчните плочи, тежки по 15 тона, ще са нужни поне 300 души и въже с диаметър около 88 мм, дължина повече от 300 м и тегло около 570 кг. Такова въже много трудно би могло да се върже около камъка, а и с такъв  диаметър  няма  да може да се обхваща с длани. За 100-тонен каменен блок нещата са още по-сложни – такелажниците ще са повече от 2000 души, въжето – по-дълго от 2000 м, с диаметър около 230 мм и собствено тегло около 10.7 тона. А за 200-тонен каменен блок – какъвто е обелискът на Хатшепсут от храма в Карнак, например, размерите са фантастични – 4000 души ще са се допрели (защото не могат да го обхванат с ръце!) до въже с диаметър около 320 мм, дълго 4 км и със собствено тегло около 31 тона. Още по-трудно може да се опишат параметрите на конопено въже, с което да се дърпа 300-тонен блок. При това - най-тежкия момент – началото на движение на камъка – извеждане от състояние на покой в състояние на движение – изобщо не е отчетен при анализа – обикновено съпротивлението е многократно по-голямо и посочените такелажници са много, много недостатъчни.
При втория вариант нещата са още по-сложни. Силата, с която групата работници, дърпаща централното въже е сбор от всички сили на дърпащите го – като при първия вариант. Обаче, за въжетата, дърпани под ъгъл, спрямо централното въже, силата на дърпане F от работниците ще е както по-горе, но резултантната сила f ще бъде по-малка и ще зависи от ъгъла φ между централното и дърпаното въже. В сила е зависимостта f=F.cos⁡φ. Така, ако един такелажник дърпа със сила F=50 кг, силата, която ще дърпа камъка в правилната посока, в зависимост от ъгъла, ще бъде както следва:
- f=50 кг - при φ=0о,
- f=43 кг - при φ=30о,
- f=35 кг - при φ=45о,
- f=0 кг  - при φ=90о.
За да се постигне желаната сила за дърпане на 2.4-тонен блок, например, ще са нужни много повече от изчислените по-напред 48 души!
Освен, че силата, с която се дърпа камъка, намалява с увеличаването на ъгъла (което всъщност би се дължало на идеята да се включат повече такелажни групи, с цел да се намали диаметъра на всяко от въжетата), се проявяват още 2 негативни фактора:
- единият е, че при дърпане на въже под ъгъл, се появява и сила, която „дърпа“ камъка напречно на посоката, в която трябва да се движи камъкът, затова тази сила трябва да се неутрализира с още едно такова въже от другата страна на централното, при това със същия ъгъл и същия брой хора на него. Т.е. – да има симетрия. Ако това не се направи още от начало, ще са нужни много усилия, докато в края на краищата симетрията не се получи сама;
- другият е, че поради симетрията на въжетата, ще се проявяват сили, които ще карат дърпащите да се доближават все повече и повече към централното въже. Те ще започнат да притискат такелажниците, дърпащи по-вътрешните въжета и ще затрудняват движенията им, докато съвсем ги притиснат и по-нататъшното движение ще бъде невъзможно. Схемата ще се доближи до тази с едно въже и тя ще бъде единствено принципно възможна. РАЗБИРА СЕ, ТРАНСПОРТИРАНЕ НА КАМЕННИ БЛОКОВЕ ЧРЕЗ ЛАНГОНИ И ГОНДОЛИ, ДЪРПАНИ С КОНОПЕНИ ВЪЖЕТА, ИЗОБЩО НЯМА КАК ДА СТАНЕ!

По вода, според ортодоксалните египтолози, са транспортирани основно гранитните блокове, добивани в района на Асуан и разтоварвани в близост до пирамидата. Нека да приемем все пак, че „индийската нишка“ е била осъществена и „бурлаците“ са тръгнали към пристана на река Нил, за да натоварят камъка на лодката. Първите от тях, след като са я достигнали, са се качили на „палубата“ й и, теглейки въжето, са продължили да вървят към далечния борд, достигнали са го и са продължили да се движат - по водата. Понеже Христос го е можел, ще допуснем, че и те са го правили. И, разбира се, ако товарят 100-тонен камък, докато той се натовари на лодката, 2-километровата „индийска нишка“ би продължила по отсрещния бряг на реката. „Единственият“ проблем би бил опазването на хората от крокодилите в реката. И на въжето – като се намокри, се къса.
В онези времена са строили само лодки от тръстика или, в по-специални случаи, от папирус. Папирусът има влакнеста структура и е изключителен материал за изработване на листа за писане и рисуване, също наричани папирус, но като конструктивен материал за изработка на лодка е изключително слаб. Ако въобще е възможно да се направи тръстикова лодка дори за най-малкия камък от 2.4 тона, палубата ѝ ще се огъне и пречупи от товара. Необходим е сериозен плавателен съд – например от дъски (или дори стомана) и със здрав скелет, каквито древните египтяни не познавали. За по-големи товари - от 10, 20, 50, 100 и повече тона, е смешно да се мисли за използване на тръстикови лодки. Трябват кораби – при това „специални“ – без фалшборд – страничната ограда, за да не пречи при товаренето без повдигателни съоръжения.
Да приемем все пак, че са построили здрава лодка, но за да се натовари така, с дърпане на каменния блок, нивото на палубата ѝ не бива да е по- ниско от нивото на кея – защото камъкът ще „тупне“ и ще я наклони или, дори, напълно да я повреди и камъкът ще падне в реката. Дори ако палубата на лодката е на нивото на кея, при самото товарене, когато камъкът натежи на борда,  може  да  завърти  леката тръстикова лодка и тя да се преобърне. И така камъкът ще остане от едната страна на палубата (откъм кея), защото няма как да се дърпа и намества из палубата, а самата лодка, ако не се е преобърнала, ще остане килната на страната си. Ако пък палубата на лодката е по-високо от нивото на кея, няма как да се натовари - древните египтяни не са можели да повдигат тежки товари.

Но нека приемем, че камъкът е вече натоварен на лодката - тя ще потъне, ще се потопи пропорционално на теглото му – като всяко тяло, потопено във вода - и така, натоварена, палубата ѝ ще слезе под нивото на кея. Плавайки, тя ще достигне до пристанището за разтоварване, но и тук, ако нивото на палубата се окаже под нивото на кея, няма как да се разтовари. При разтоварването камъка ще трябва да бъде повдигнат над нивото на пристана, но такава операция в онези времена не е била възможна. РАЗБИРА СЕ, ТОВА - ДЪРПАНЕ ВЪРХУ ЛАНГОНИ И ГОНДОЛИ НА 2.4(и повече)-ТОННИ КАМЕННИ БЛОКОВЕ С КОНОПЕНИ ВЪЖЕТА, КАКТО И ТРАНСПОРТИРАНЕ ПО РЕКАТА НИЛ С ТРЪСТИКОВИ ЛОДКИ - ИЗОБЩО НЯМА КАК ДА СТАНЕ!

3. Монтаж на блоковете
Макар и трудно, да приемем невероятното, че с медните парчета са добили камъни, очукали са ги с други камъни до идеални блокове, дърпали са ги с конопени въжета, натоварили са ги на тръстикови лодки, транспортирали са ги по река Нил и и накрая са ги разтоварили на пристанището. Оставало е само да се транспортират до пирамидата и да се монтират.

Разбира се, преди това би трябвало да се подготви строителната площадка.
Първо трябвало да ориентират пирамидата по световните посоки, при това без компас! Незнайно как, но са се справили блестящо – отклонението на ориентацията на постройката от направлението север-юг е в границите на 3-4 минути. Всъщност, дори не е сигурно, че това отклонение е грешка, а не последваща промяна на параметрите на Земята в хилядолетията след построяването.

След това е трябвало да подготвят площадката за основите на сградата - би трябвало да е идеално гладка (до милиметър) и уплътнена – все пак предстояло да се монтират каменни блокове с общо тегло от 6 милиона тона. Ако не е достатъчно уплътнена, с поставянето на всеки следващ ред, пирамидата ще затъва и ще се накланя, докато се катурне. Египтолозите не казват как древните са го постигнали, но и тази задача „решили“ успешно.

Последващата стъпка е монтирането на каменните блокове.
Да приемем, че ъгловия камък от първия ред е бил изпълнен сравнително лесно - нали е „на земята“ – дърпали са го с въжетата напред-назад и наляво-надясно, докато попадне на предвиденото място. По-сложното е след това – монтажа на следващите блокове от първия ред. Вторият камък трябва да се напасва по първия, третият – по втория – и така до края на реда. Това, обаче, никак не е лесно – след като блока е доставен близо до мястото за монтаж, трябва да се освободи от въжетата, да се премести и прецизно да се подравни с предишния. Но без вездесъщите въжета, лангони и гондоли колко души трябва да го бутат и колко от тях могат да се сместят зад камъка? Само двама-трима! Защото най-малкият блок е със широчина от само 70 см. А за тази стена могат да се хванат най-много двама. Т.е. – вместо 48 души, могат да участват само 2. РАЗБИРА СЕ, ТОВА, ТАКА, ИЗОБЩО НЯМА КАК ДА СТАНЕ! Въпреки това, да приемем, че първият ред от пирамидата вече е монтиран и строителите пристъпват към втория. Тук, обаче, нещата са „мааалко“ по-сложни.
Първият камък вече, освен по външната линия, трябва да се напасва и по блоковете от първия ред, а това, по тази технология, е още по-неизпълнимо. Те може да се монтират само като се „спускат отгоре“, като с механична ръка, която държи камъка с вакуум и го освобождава едва след като е разположен правилно! Но древните египтяни не са познавали колелото, камо ли да са чували за механична ръка и вакуум, а още по-малко – да са ги използвали. И макар, че ТОВА, ТАКА, ИЗОБЩО НЯМА КАК ДА СТАНЕ, да приемем, че първия слой/етаж е изграден и започва строителството на втория и по-горните.
Първо ще се спрем на проблемите, свързани с монтажа на блоковете. Към изброените вече проблеми с напасването им, се добавят и нови, свързани с транспортирането на камъните върху вече монтираните такива от по-долния слой. В пирамидата има множество коридори, канали, шахти, зали и кухини, поради което слоят, върху който ще се теглят камъните, няма да е никак гладък – ще има и изпъкнали, и вдлъбнати участъци, преодоляването на които по тази технология е абсолютно невъзможно. Има и блокове, монтирани под ъгъл спрямо хоризонта. Отвън пирамидата е облицована с 15-тонни полирани облицовъчни каменни блокове, повдигането и монтажа на които може да се извърши само със специална повдигателна техника, каквато, както на няколко пъти вече стана дума, египтяните по онова време не са имали.
А пък, ако става въпрос за монтаж на 100-200-300-тонен камък, това е чиста фантазия – дори и днес, при тази изключително развита техника и в частност, строителната, не е възможно някои от блоковете на Хеопсовата пирамида да бъдат повдигани и монтирани.

Вторият проблем е свързан с потребността камъните да бъдат повдигани до по-горните слоеве/етажи. Но тъй като не са били известни повдигателни машини по онова време, а работата все пак е свършена, ортодоксалните египтолози измислили страхотна теория: камъните са били издърпвани нагоре със споменатите вече конопени въжета по рампа! Заривали с пясък построеното до момента и така достигали до съответния слой от камъни. С построяването на всеки следващ слой, заривали и него, а с това нараствала и височината на рампата. Но и тук не липсвали трудности:

- Рампата, както твърдят ортодоксите, е „правена“ от пясък. Наоколо няма нищо друго, освен пясък. Но с пясък рампа не става. Тя непрекъснато ще се обрушва и пропада. И колкото по-висока става, толкова по-дебела/широка ще става в основите. Такава пясъчна рампа, с височина над 140 метра, може да се поддържа от изключително дебела железобетонна подпорна стена! А такива стени египтяните май не са познавали!
Някои египтолози твърдят, че египтяните са правили кирпичи от пръст, земя, с които са градили рампата. Това е също толкова абсурдно не само защото кирпичът не е достатъчно здрав материал, за да елиминира проблемите на пясъчната рампа, но и защото няма откъде да се намери толкова много пръст - в района на Гиза, а и в цял Египет, има много пясъци, но няма земя, пръст. Целият живот на държавата е бил организиран на базата на разливите на Нил, които дават тинята – „земята“ на Египет. И нито биха я погубили за рампа, нито пък би им свършила нужната работа.

- За да се тегли каменния блок нагоре по наклона на рампата е необходима много по-голяма сила – в зависимост от наклона. Така, че 48-те работника, дърпащи 2.4-тонния блок хоризонтално, както е според приведения по-рано пример, тук ще бъдат недостатъчни. А и въжето трябва да е по-дебело. Аналогично е и при останалите по-тежки блокове. От друга страна, дървените лангони не ще могат да си „свършат работата“ – те, под влиянието на теглото на камъка, ще затънат напълно и той ще трябва да се движи директно по пясъка, ще затъва и съпротивлението ще е толкова голямо, че на практика няма да помръдне.

- Рампата трябва да е достатъчно широка/дебела, за да могат такелажниците да се движат свободно по нея. Дори когато дърпат и най-тежките блокове и „индийската нишка“ е доволно дълга. Да приемем, че тегленето на блоковете започва от източната (най-близката до Нил) страна на рампата, а камъка трябва да се достави за монтаж на северната страна на пирамидата. Той би трябвало да се придвижи по рампата първо по източната страна на пирамидата, а след това – по северната. Когато камъкът достигне задния (североизточен) ръб на пирамидата, дърпащите го, които до този момент са се движили направо в източна посока, трябва да спрат дърпането и да се придвижат по дъга на 90о на север и, достигайки северната стена, да продължат дърпането на камъка на север. През всичкото това време те трябва да могат да се движат по рампата, следователно, при минималния вариант – 2.4-тонни блокове, минималната ѝ широчина трябва да бъде поне 50-60 метра. А при теглене на 100-тонни блокове, каквито са блоковете, оформящи тавана на камерата, която посетих, например, ширината на рампата трябва да е поне 2 километра. Като в основите си е доста по-дебела – заради ефекта с обрушването.

- След построяването на пирамидата, която в момента на завършването ѝ е вече изцяло зарита от рампата, всичкия материал (около 2.6 милиарда кубически метра пясък!) трябва да се изгребе и изнесе от района. Това вероятно ще да е ставало с плетени от тръстика кошници-панери, които поемат по 10-15 литра (колкото една голяма съвременна кофа) пясък, с тегло 30-40 килограма. Т.е. - от района на пирамидата би трябвало да се изнесат около 170,000,000,000 (сто и седемдесет милиарда) кошници. Доколкото един човек може да носи една кошница с пясък, би трябвало да се изнесат около сто и седемдесет милиарда „човекокошници“! Такова огромно количество пясък би трябвало да се изнесе надалече – на няколко десетки километри от пирамидата. Ако приемем, че това е ставало дори само на 20 километра, всеки работник, движещ се със скорост от 5 километра в час, ще ги извърви за 4 часа. И още толкова на връщане. За изхвърлянето на една „човекокошница“ пясък ще са нужни 8 часа – един „човекоден“. Следователно, за да се изнесе пясъка от рампата, са нужни 170 милиарда човекодни! Десет хиляди работници, работещи едновременно, всеки ден, биха свършили работата за 17 милиона дни! Или 47 хиляди години! При работа на 2 смени работата би била свършена за 23.5 хиляди години. Тук не бива да забравяме и времето за насипването на пясъка при направата на рампата, което, във всички случаи, е повече, или поне най-малкото – колкото времето за изнасянето на пясъка - 23.5 хиляди години. Та, общото време за направа на рампата и развалянето ѝ при „допотопната“ технология, която ортодоксалните египтолози твърдят, че е използвана при строителството на Хеопсовата пирамида, е сбор от двете времена и при работа на 2 смени, би отнело 47 хиляди години! Това е повече от времето на съществуване на човечеството! При това – без да се включва времето за „добиване, обработка, транспортиране и монтаж“ на каменните блокове.


От изложеното е видно, че с допотопна технология не може да се построи пирамидата на фараона Хуфу.
Явно, СЪЩЕСТВУВАЛА Е НЯКАКВА ДРУГА ТЕХНОЛОГИЯ, ИЗПОЛЗВАНА В СТРОИТЕЛСТВОТО. Технология на някаква РАЗВИТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, за която египтолозите не желаят и не могат да допуснат, че е възможно да е съществувала.








Гласувай:
2
0



Предишен постинг

1. panazea - Благодаря , че сподели с нас
19.01 12:19
твоите наблюдения!
Успех!
Панацея
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: razlichnotopoznanie
Категория: Други
Прочетен: 694
Постинги: 2
Коментари: 3
Гласове: 4
Архив
Календар
«  Февруари, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728